Физикогеографски строеж Витоша - планина

Витоша е част от Планско- завалската верига и е единствената куполна планина от вулканичен произход у нас. Оградена е от Софийската котловина (550мнв) от север, Пернишката (750мнв) на югозапад и Самоковската (1000мнв). На изток планината плавно прелива в Плана, а на запад Владайския проход я отделя от Люлин планина. На юг седловината Бука преспа и Добри дол я отделят от Верила. В тези си граници площта на планината възлиза на 311, 28 кв. км. Средната надморска височина е 1382м, което я нарежда на второ място у нас след Рила (1545м).
От дълго време се спори дали на Витоша е имало заледяване. Обект на тези спорове са каменните реки. Хилядите овални каменни блокове са струпани по част от речните долини, а дълбоко под тях се чува глухото бучене на водата. Днес в научните среди преобладава мнението, че те не са морени, а са резултат от специфично за планината изветряне на сиенитните скали. Не липсват и обекти за алпинизъм. Иначе малкият, двуглав връх Комините е добре познат на софийските алпинисти. По- рядко посещавани са скалите над Боянския водопад, а първенството държи източната стена на вр. Голям Резен, която е висока до 250м. Огромен интерес представлява Боснешкия карстов район в югозападните склонове на планината. Тук сложното нагъване на земните пластове е довело до образуването на 38 пещери, от които 35 са по поречието на р. Струма между селата Боснек и Чуйпетлово. По- известни от тях са Чучулян, Чичовци, Академик и снежнобялата пещера Пепелянката, пред която преди да влязат, старите пещерняци са оставяли обувките си. Безпорен фаворит, обаче е Духлата- най- дългата пещера в България. Нейните галерии са с обща дължина 18км, разположени на седем етажа с шест подземни реки. Пещерата е богата на малки езерца, сталактити, сталагмити, "балдахини", "драперии", "завеси" и множество причудливи образувания като Елата и Ръката на Тангра. В района има няколко карстови извора, от които най- голям е Врелото под вр. Богово коло. Най- известен е Живата вода, чието странно име не е случайно. Под земята този извор е свързан с неголяма празнина, която се пълни и оттича, давайки по този начин пулсирането на водната струя. От устата на каменния змей се чува гъргорене, далечно бълбукане и накрая с едно особено "полуизсвирване" водата се втурва навън. Тече известно време, след което намалява и спира. После всичко започва отначало и така до безкрай…сякаш водата наистина е жива! За този извор е писал още през 17 век турския пътешественик Евлия Челеби.