На самоход

На този етап в Турция се плащат такси за магистралите и за преминаването през мостовете. На влизане, веднага след като минахме границата, взехме да се оглеждаме за място, откъдето да си вземем винетка, както знаем, че се прави на други места.

Вместо това, точно бяхме минали границата, когато се натъкнахме на двама господа облечени с костюми, с вратовръзки, които ни махаха енергично. Спряхме, подлъгани от миловидния им вид. Вие не го правете. Единият ни заговори на английски и ни обясни, че не трябва да караме със запалени фарове в Турция, че тук трябва да си слагаме коланите, че можем да си купим винетка след 20 км и че валутата е лири. Дадоха ни по едно Турско знаменце на дръжка от сламка. Точно си мислех, че са специално назначени, за да посрещат туристите (що за наивност, наистина?), когато се включи и втория мъж. На далеч по-лош английски разбрахме, че се представя за турски войник и че иска да му дадем 10 лева. Не пожелахме, взеха си знаменцата, а ние продължихме напред, малко учудени.

Отскоро в Турция е въведена нова система за плащане на таксите на магистралите и мостовете. Вече не се плаща на гишета в брой или с карта, а трябва да се снабдиш със специален стикер с чип. Старата система наречена KGS се заменя с HGS или OGS. А скоро ще има само HGS. Стикерът се зарежда със сума по твой избор и колата се таксува автоматично при преминаване на пунктовете в началото на всяка магистрала или мост. С такъв стикер може да се снабдите на влизане в Истанбул

Ако разполагате от предишно пътуване с карта тип KGS тя може да се замени с нова, а парите в нея да се прехвърлят. Това става също става на влизане в Истанбул. Няма как да пропуснете мястото, защото пред вас са първите „бариери“ за магистралата. От дясно е. Първото се качвате на втория етаж, за да си оставите старата KGS карта, ако имате такава, и ще ви дадат бележка за сумата в нея. После на първия етаж в ляво, с вход направо от тротоара, има гише, където се взима новия стикер. Необходими са ви паспорт и талона на колата. Срещу 35 лири се издава нов стикер, тази сума е заредена в него после и се прибавя към тази, която сте имали. Стикерът има две части. Едната се залепя на предното стъкло, под огледалото. А другата пазите, за да може да си зареждате залепената част с нови суми. Добре е да знаете всичко това, защото на тези гишета не говорят на английски и никъде нищо не е описано на друг език, освен на турски. Неудобство за чужденците е, че тези стикери са с регистрацията на самата кола, така че не може да се преотстъпват.

В крайна сметка се оказа, че ако си чужденец, можеш да минеш и без такава карта. Бариерите са винаги вдигнати или липсват. А ни казаха, че няма проверки за стикери по пътищата. Но все пак ние не сме рискували и имахме. По отношение за цените за преминаване за лека кола за магистралата се плаща около 7 лири – на екрана в ляво като преминавате се вижда колко са ви таксували, а за мост е 5 лири.

Задръстванията и трафика в Истанбул са пословични, както се полага за 15 милионен град. Не ми се вярваше, но видях с очите си – по магистрала с 4 ленти се движехме с 10 км в час. Когато хората се прибират от работа им отнема средно по два час – от 18 до 20 часа. Сутрин задръстванията са от 8 до към 10 часа, а после почват отново от към 12 и така до 20 часа. Но и след 20 часа си остава натоварено. В 11 часа вечерта ни се е случвало да се движим по магистралата и в 4-те ленти да има коли, които профучават една след друга. Трябва да си истински съсредоточен, ако искаш да се престроиш.

Не правете грешката да влизате в града след 14 часа, особено ако ще ви се налага да пресичате някой от мостовете над Босфора. Влизането в града ни отне 1 час и 40 минути за 18 км. Беше много колоритно, но ако има как, по-добре го избегнете. Иначе ще ядете гевречета – буквално.

Турските шофьори много по-различни от българските. Всъщност имам чувството, че поведението им на пътя в града, е едно от нещата, по които се различаваме най-много! И да, ако сте ходили в Индия или имате представа от движението там, е не е толкова зле, но много напомня. Като по отношение на шофьорите, така и за пешеходците.

Като начало забравете за мигача. Всеки уважаващ себе си шофьор го използва колкото се може по-малко – в редки случай, когато трябва да направят завой на ляво. Ако са решили много да се постараят със сигнализацията – ще ви махнат с ръка през прозореца. Имайте предвид, че когато някой е решил да се престроява или да излезе на път с предимство – най-вероятно ще го направи. Истински натовареното движение ги е възпитало в борбен дух. На второ място клаксонът тук е по-важен от спирачките. Използва се при най-разнообразни случай – за престрояване, за включване в движението, по-светофарите (в Истанбул не светва жълто, а направо зелено и по-добре да сте готови, когато това стане), за пешеходците, когато искат да кажат на някого да не се включва, ако карате бавно (разбирай малко над ограниченията на скоростта), ако колата пред вас кара бавно, и за още много случаи. От толкова интензивна употреба клаксоните им са изхабени и звучат като детска играчка – чува се едно игриво бип-бип.

Пешеходците не са по-възпитани. Стрелват се между колите, вървят на пътя, често невъзмутимо, на големи тълпи пресичат на червено. Донякъде ги разбирам. Пешеходните пътеки не са никаква гаранция и където ги има са доста изтрити. След няколко дни ще свикнете, че никой не спира. Но дори да пресичате на светофара пак трябва да се внимава, особено за завиващите коли. Тук за първи път видях хора, които очевидно бяха западноевропейци, да потичват, докато пресичат на зелено!